Храмът „Св.влмч. Пантелеймон” е построен  през 1923 г. от Съюза на руските военни инвалиди  с председател Дмитрий Александрович Абрамович – полковник  от Императорската армия, кавалер на Геортиевския кръст, православен християнин [1] като домашна църква към Инвалидния дом в Княжево. Положението на руските инвалиди било отчайващо: „Без знание на езика, без познати, без специални познания, с патерици или без ръце, с простреляни бели дробове или пробит череп…, но с гордостта на руски офицер, с особени разбирания за чест … в джоба си няма нито стотинка, с окървавена риза, шинел, с кръст на гърдите…оскъдно имущество…” (запазен е правописът на оригинала) [2]. Първоначално Инвалидният дом се е помещавал  във вили под наем, по-късно били издигнати още няколко постройки. Средствата за наема, за строителството и обзавеждането на целия комплекс се събирали с организирането на благотворителни акции от Съюза на инвалидите, както и от други организации: Руско-българския комитет под ръководството на митрополит Стефан, който особено близко до сърцето си приемал нуждите на руските инвалиди, Дружеството за единение на русите в България, Съвет на руските посланици, Руската, Американската и Българската организации на Червения Кръст, Всеруския съюз на градовете и Всеруския  земски съюз. От април 1925 година започнали да постъпват средства от Задграничния Съюз на руските военни  инвалиди (Париж). От 1923 до 1944 година България, както и всички страни-членове на Лигата на нациите, ежегодно отчислявала от бюджета си средства за издръжката на руските бежанци.

Създавайки повече от скромни битови условия за инвалидите (дюшеците се пълнели със слама, „мебелите” се скалъпвали със собствени ръце), намалявайки до минимум индивидуалната помощ, Съюзът открил работилници, за да могат да работят инвалидите според силите си, „да създават  реални ценности и  да се учат да живеят от собствения си труд”. Специално за дома на инвалидите  селската община в Княжево отделила участък за безплатно сечене на дърва[3]. Негово Величество цар Борис ІІІ, като узнал за желанието на инвалидите да се трудят, изпратил в инвалидния дом своя собствен тезгях и комплект от инструменти към него [4].

Църквата била истински духовен център за всички руски емигранти. Но за сакатите руски инвалиди тя била жизнено необходима. Те си спомняли колко тежко  било  за тях, православните, през Страстната седмица: „Без изповед, без причастие…Да се облекчи душата…да се пречисти… когато всичко се е натрупало в душата, преживяното – тежестта  напира  навън, когато виждаш сълзи в очите на всички…” [5]. И ето, най-после, те могат да се причастят в свой храм. За да се отиде в храма „Св.Николай” в центъра  на София, за много от тях не било по силите им. Най-после на територията на Инвалидния дом е построено ново здание, съвсем обикновено, по-скоро прилича на малка селска къща,  и даже без купол. Средствата катастрофално не стигали. Украсявали храма всички заедно, със собствените си  ръце  неговите енориаши – обитателите  на Руския инвалиден дом. Бежанците донесли семейните си икони, книгите на Свещеното Евангелие,  които са запазили в скитанията си като особена скъпоценна вещ, а сега с леко сърце и с радостни сълзи  ги отдавали на своя храм. Тихвинската икона на Божията Майка, иконата на  св. Пантелеймон  са най-почитаните икони в храма. Сред първите енориаши  на храма са хора, приближени до Двореца. Елена Пешкова (по баща Курбатова) [6], диригент на хора, кръстница на последната Руска Императрица Александра Фьодоровна. Може би именно тя (не може съвсем точно да се установи кой именно) е подарила на храма иконата  св. пророк Илия и на св. благоверен княз Александър Невски. На иконата четем надпис: „На негово Императорско Величество господаря  Император Александър Александрович с благословия от руския скит „Св.пророк Илия” в Атон. 1893 г.”. Как е попаднала тази икона в храма „Св.Пантелеймон” в Княжево, подарена от атонски монаси на Александър ІІІ, можем само да гадаем. Може би тя е била подарена от Императрицата–възприемник на нейната кръстница… Владетелят на другата икона е известен: „С благословия на  обителта  „Св.Спас” на доктор Федерковски за безвъзмездното лечение на братството. Настоятел на манастира „Св.Спас” в България  арх.Сергий”. Руският лекар, лекувал българските монаси, също предал подарената му икона  на новия храм. Внимателно се съхраняват в храма уникални ръкописни ноти на православните песнопения от 20-те и 30-те години   (една част от тях е написана от В. Матюхов през 1937 г.), по които е пял църковният хор под ръководството на  своите диригенти Е.В.Пешкова (по баща Курбатова), Виктор Балев , неговата дъщеря  Людмила Балева (вече четвърто поколение  от семейство Балеви са енориаши на храма) и др. На първо време  в храма „Св.Пантелеймон” не е имало постоянен  свещеник. Тук периодично са служили руски свещеници от емигрантите: Шевельский, протойерей  Георгий Степанович Голубцов[7], протойерей Андрей Александрович Ливен [8], Негова светлост  княз Николай Георгиевич Бутков – военен протойерей.

Понякога в малкия храм е служил  и  управляващият руските църкви в България  епископ, а след това  архиепископ Серафим (Соболев). Съюзът на инвалидите, по  свидетелствуването на неговия председател, поддържал постоянна връзка с управляващия епископ Серафим (Соболев), „като се има предвид, че от древни времена представителите на духовенството на Балканите са единствените защитници на християните”. Владика Серафим е направил дарение  на Съюза от 10 хиляди лева за оказване на незабавна помощ  на групата инвалиди, „останали посред студената зима на 1923-1924 г. без покрив[10]. За тази цел той получил разрешение от българската полиция за събиране на средства  за нуждите на инвалидите, съдействал за тяхното настаняване в болниците, манастирите, домовете за инвалиди, в това число  и в Руския инвалиден дом в Княжево. През май 1925 г. от Братството „Св.Николай” в София, където  настоятел  бил владика Серафим, Съюзът на инвалидите получил 2500 лева, от Сестричеството „Св.Ксения” в Лондон са получени малки суми за издръжката на двама кръщелници-инвалиди [11].

През есента на 1928  в Женева било направено ходатайство за заем от 10 хиляди долара за придобиване на собственост върху зданията  в Инвалидния дом, на санаториума и спешното отделение, в това число и в Княжево. В началото на 30-те години това намерение било осъществено. Наеманият преди това чифлик  до Инвалидния дом в Княжево, а заедно с него и зданието на храма „Св.Пантелеймон”, станали собственост на Съюза на  руските инвалиди. Благодарение на своята активна дейност в края на 30-те години и началото на 40-те, Съюзът на руските инвалиди остава най-мощната и дееспособна руска емигрантска  организация  в България. Постепенно сменял своя облик  и храмът „Св.Пантелеймон”: скромната камбанария била украсена с камбана, подарена на храма  от генерал Сизов през 1937 г., за което свидетелства надписът върху камбаната, постепенно се попълвала и църковната утвар, все по-хубава ставала украсата на храма.

Въпреки всичките промени, извършени в България след Втората световна война, храмът „Св.Пантелеймон” на територията на Дома на нетрудоспособните  съветски граждани (статусът на Инвалидния дом се изменил поради прекратяване  дейността на Съюза на инвалидите) се запазил, службата в него никога не е прекъсвана, макар че броят на енориашите постепенно намалявал.

Много емигранти  решили да се върнат в Родината си. По понятни причини те се страхували да вземат със себе си в СССР  личните си икони. Така семейните „намолени” икони се оказали в храма „Св. Пантелеймон”. Както и преди, живущите в Инвалидния дом продължавали да украсяват своя храм. Сергей Иванович Пешков [12] изрисувал Царските врата на храма. През май 1952 г. Московската Патриаршия изпратила в България нов благочинен  на руските православни енории – протойерей  С.В.Казанский, който след един месец изпратил в Патриаршията подробна справка за тяхното състояние. В седемте точки на този документ се отбелязва, че  „енорията в Княжево има свой свещеник и храм в Инвалидния дом, енориашите са 180 човека инвалиди” [13].

На 6 август 1952 г. Московската патриаршия се обърнала към наместник-председателя на Светия Синод на Българската Православна Църква – митрополит Кирил да съобщи своето и на Светия Синод мнение по въпроса за едновременно предаване  от Московската Патриаршия  в юрисдикция  и владение  на Българската Църква на енориите, манастирите и клира на Руските Православни общини в България, съгласно приложен списък. На 30 септември 1952 година наместник-председателят на Св.Синод на Българската Православна Църква Пловдивският митрополит  Кирил съобщил, че няма възражение по предложението на Московската Патриаршия. По този начин, на 10 ноември 1952 г. храмът „Св.Пантелеймон”  в Княжево, който  бил в списъка с другите руски храмове  и манастири, бил предаден [14] от Московската Патриаршия  на Българската Православна Църква съгласно братско споразумение между църквите-сестри. Руските  свещенослужители, пожелали да останат при своето паство, продълъжили  служението си в енориите. По това време настоятел на храма „Св.Пантелеймон” бил протойерей  Николай Павлович Ухтомский [15]. Енориашите на храма си спомнят, че след изповед при батюшка преди да получат причастие  те изпадали в особено състояние на духа. След неговата смърт през 1960 година за свещеник на храма бил назначен Василий Василевич Мирович [16], който от 1951 г.  бил под юрисдикцията на РПЦ, а през 1960 г. бил издигнат в сан протойерей. Той много старателно се грижел за вътрешната украса  на  храма и, както си спомнят старите енориаши, можел да се занимава с часове. Протойерей В.В. Мирович служил в храма „Св.Пантелеймон до самата си смърт през октомври 1970 г. През 60-те години монахът Николай (Г.Н.Шелехов) [17] специално за храма нарисувал 12 икони, посветени на дванадесетте празника [18]. Църковен настоятел по това време станал Петко Иванов Петков, или както всички го наричат Пьотър Иванович [19].

През 1977 г. с решение на Светия Синод на Българската Православна Църква от 30 септември църквата „Св.Пантелеймон” била придадена към Подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх в София – храма „Св.Николай Мирликийски”. По такъв начин, нейният  настоятел архимандлит Никита (Якерович) станал настоятел  и на църквата „Св. Пантелеймон” при Дом №10 за нетрудоспособни  съветски граждани [20].

През 80-те години в църквата „Св. Пантелеймон  служил отец Константин (Койчо Василев Петров) – бъдещият  Маркианополски епископ Константин, днес – настоятел  на храма „Св.пророк Илия” в Княжево и благочинен на Софийската епархия на Българската Православна църква. Олтарница била  бившата милосърдна сестра от първата вълна руски емигранти Надежда Николаевна Онегина.

В началото на 90-те години настъпва нов период в живота на църквата „Св.Пантелеймон”. През 1993 г. Руската фондация за милосърдие и култура (президент Лариса Ивановна Григорова) извърши ремонт на храма, след който буквално се преобрази неговият облик:  най-после се появи малък купол и беше оформена камбанарията по проект на Олег Соболев – руски архитект, живеещ в България. За да не пострада „хранилището на руските беди и  надежди”, вратите били укрепени и  13 метални решетки били поставени на всички прозорци. Интересна подробност: 70-годишният (от 1923 до 1993 г.) слой маслени бои на вратите на храма, който заради реставрирането трябвало изцяло да се снеме, бил с дебелина почти един сантиметър. Средствата  за тези преобразувания (хиляда швейцарски франка) подарил барон  Едуард Александрович фон Фалц-Фейн[21], живеещ по това време в Лихтенщейн. Ремонтът наистина  струвал малко повече  от тази сума, но това те не написали в благодарственото писмо  до барона. Недостигащата сума  събрали сами. В същото време Николай Трейман направил прекрасни снимки на всички икони в храма „Св. Пантелеймон”. И съвсем навреме! През нощта на 23 срещу 24  юни 1994 г. храмът бил  ограбен. Престъпниците разбили решетката на прозореца и откраднали  сребърен напрестолен кръст и 8 икони. Всичко това изчезнало безследно, останали само снимките [22]. След това произшествие външните прозорци на храма  били зазидани.

Към началото на 90-те години в Инвалидния дом са живели 18 руски емигранти от старото поколение.  На тях им отделяли специално внимание:  църковният настоятел П.И.Петков, активисти от различни обществени организации и съвсем неравнодушни хора, като Александър Фьодорович Редько-Александров, Лариса Ивановна Григорова, Ирина Николаевна  Мазгалова, Донка Найденова Рашкова, Татяна Константиновна Пчелинцева, Екатерина Дмитриевна и Ксения Дмитриевна Бондареви и много други. В течение на 20 години те посещавали живущите  в Инвалидния дом, помагали им  материално, устройвали им концерти и празнични вечери и най-вече ги изпращали в последния им земен път. Последната обитателка  в Дома на руските  емигранти от първата вълна Прасковья Родионовна Дуракова  почина през 2012 г. на 90 години. Много усилия положили тези забележителни хора  и за възстановяването на руските гробове, за търсене на средства за заплащане на гробовете „за вечни времена”, за възстановяване на надгробните паметници и  организиране  почистването на участъците на руските гробища.

Дълбок поклон  пред тях за  тяхната благородна и безкористна дейност!

Възроденият през 1994 г. Съюз на руските инвалиди в България счита за своя  основна задача  поддръжката на  престарелите и болни съотечественици, живеещи в България, и грижата  за руските църкви, паметници и гробища. Пръв председател на възродения Съюз беше Александър Фьодорович Редько-Александров (1926-2003). Истински стълб в неговия живот, както си спомнят хората, които го познават, била православната вяра. Именно вярата е оформила в него особен талант  на въздействаща доброта. А.Ф.Редько-Александров  установил връзка с Фондацията „Св. прав. Йоан Кронщадски” в гр. Ютике (щат Хавай) в САЩ, откъдето получавал от нейното   управление посилна помощ за реставриране на руските гробове в гробището в Княжево, където са погребани  руски свещеници, обитатели на Инвалидния дом в Княжево и енориаши на храма „Св.Пантелеймон” [23]. 70 кръста бяха поставени на руските  гробове. Той със собствените си ръце издълбаваше  върху тях имената на починалите, за да се спестят и без това оскъдните средства, лично той много направи за  възстановяване на  руския участък на Централните софийски гробища, където са  погребани ветерани от Освободителната война 1877-1878 г. Тази работа продължи и  новото ръководство на Съюза на руските инвалиди начело с  Владимир Петрович Гаристов (от 2004 г.).

През 1998 г. със съдействието на Посолството на Руската Федерация и посланика Л.В.Керестеджиян бяха получени средства от спонсори за капитален ремонт на  храма „Св.Пантелеймон”.  След завършване на ремонта  на 8 ноември 1998 г. се състоя тържествено освещаване на храма [24]. Още един ремонт беше извършен  през 2004 г. от господин  О.Н.Мелик-Пашаев, след който на 19 юни 2004 г. от епископ  Меркурий Зарайски (Иванов) беше извършено обновяване на храма. Именно тогава с благословията на Патриарха на Москва и на цяла Русия  Алексий ІІ на стената на храма  беше поставена паметна дъска: „Храмът „Св.Пантелеймон” е построен през 1923 г. от руските военни инвалиди, принудени да напуснат Родината си след октомврийските събития праз 1917 г. Изгнанниците бяха радушно приети от братята българи. Блаженны изгнанные правды ради, ибо их есть Царство Небесное. Не в силе Бог, а в правде[25]. На 14 ноември същата година Ставрополският и Владикавказки  епископ Теофан (Ашурков) извърши освещаване на Престола. Под Престола  беше положена частица от мощите на св. Теофилакт.

През деветдесетте и началото на двехилядната година  в храма „Св. Пантелеймон” са служили главно български свещеници: о.Иван Стоев, когото  с добро споменават и досега много руснаци; о.Велин  Илиев (2000-2002 г.), при когото е обновена  олтарната живопис и е направена сребърна рамка на храмовата икона на св. Пантелеймон; протойерей Антоний Алексиев (2002-2003 г.), който  доставил за храма потир, напрестолен кръст и полилей в олтара; о. Марий Димитров (2008-2012 г.), който запазил твърдата  духовна връзка с руските енориаши; о.Зотик (Гаевский), по онова време стипендиант  от Молдова на Богословския факултет на Софийския университет (2004-2009 г.); о.Николай Нешков (от 2012 г.).

При особено тържествени случаи в храма са служили настоятелите на Подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх в София: протойерей Сергий Трухачов (1995-1998 г.); протойерей Александър Карягин (1998-1995 г.), игумен Исидор (Минаев) (2008-2009 г.), игумен, а след това архимандрит  Филип (Василцев) (от 2010 г.). Под ръководството на последния  бе извършено последното обновяване на храма и на неговата украса: закупена беше църковна утвар и нови мебели за храма.

Много  изпитания се наложило да преживеят  храмът и неговите енориаши за това време. Но нашият малък храм, въпреки историческите перипетии, промяната на статуса, икономическите и другите проблеми, с Божията помощ и старанията на православните – руснаци и българи, превъзмогвайки ги, ЖИВЕЕ!

Приложение:

[1] Вж. Биографична справка:

Абрамович Дмитрий Александрович (01.09.1876 г.- 12.05.1944 г.) Полковник. Георгиевски кавалер. Завършил Одеското военно училище. Бил във  Въоръжените сили на  Юг в  Русия и в Доброволческата армия. През януари 1920 г. бил ранен и евакуиран от Одеса във Варна. Основател и многогодишен председател на Съюза на руските военни инвалиди в Българии. Погребан  на гробището в Княжево.

[2] Абрамович Д. А. В борьбе.София, 1929/ Русские в Болгарии. София, 1999 , с.82.

[3] Пак там, с.100.

[4] Пак там, с.95.

[5] Пак же, с.82.

[6] Вж. Биографична справка:

Пешкова Елена Владимировна  (по баща Курбатова)

(29.09.1914 г. (ст.с.), гр. Санкт-Петербург-25.11.1982 г.)

Баща: Владимир Александрович Курбатов – капитан от лейбгвардията на  1-ва артилерийска бригада, майка: Александра Николаевна. Възприемник при нейното кръщение била Нейно Величество Императрица Александра Фьодоровна. След смъртта на нейните родители (от испански грип), тя и брат й отишли при своите чичо и леля: полковник Курбатов Александр Александрович – началник на Окръжното артилерийско управление,  и неговата жена Елизавета Владимировна. В България отначало живели във Варна  и с брат си са учили въвВарненското руско училище. Завършва Софийската руска гимназия. Знаела много езици. Работила е като гувернантка в семейства на дипломати, дълги години била преводач с руски език в Комитета по  геология в България.

[7] Вж. биографична справка:

Голубцов Георгий Стефанович, протойерей (19.01.1868 г., с. Голубине, Московска губ. – 12.12.1947 г.)

Роден в селско семейство. През 1882 г. завършил Синодалното хорово училище. Учил в Московската семинария, но не я завършил (1888 г.).Искал да учи  музика. Служил в енориите на  Подмосковието. През 1895 г. е преместен в Грузия на длъжността свещеник в  Сухумскиякатедрален събор. До 1917 г. бил преподавател и възпитател в Тифлиската духовна семинария. Член  на Всеруския църковен събор (1917-1918г.). Автор на  дневникови записи, посветени на работата на  Събора. Клирик в гръцкия храм „Св. великомъченик Георгий” (20-те години). В България пристигнал от о. Лемнос. В София бил свещеник в Николаевско-Алексеевското инженерно училище в с. Княжево, от 1923 г. до 1934г. — клирик на Българската екзархия в храма „Св. Николай Софийски”. От 1934 г. – клирик на Руската Църква в храма „Свети НиколайЧудотворец” (ул. „Цар Калоян”). От 1944 г. до 1947 г. – настоятел на  Руската Свети-Николаевска община: в храма „Св. влмц. Екатерина”(гробището в Княжево) и в храма „Препмц. Параскева Самарджийска”, а от 1946 г. в реставрирания след бомбардировките храм „Св. Николай”. Преподавател по  Закон Божий  и свещение в Руския лицей на В.П. Кузмина. Член  на управлението на  Църковно-православното братство„Св. Николай”, основател  и член на управлението на  дружеството „Почитащи паметта на император Николай II и неговото семейство” (1928г.)

[8] Вж. Биографична справка:

Ливен Андрей Андреевич, светлейший княз

(16/29.10.1884 г., имение Змеево, близо до Харков – 19.06.1949 г.)

Произхожда от семейството на князе. Учил в Пажеския корпус и завършил Демидовския лицей в Ярославл (кандидат на юридическите науки). Предводител на дворянството в Коломенски уезд на Московска губерния (1914 г.).Воювал в Бялата армия. Емигрирал  в Турция (Принцовите острови, остров Антигона), след това през Галиполи попаднал в България (около 1920 г.). В София  от 1920-1922 г. взема активно участие във формирането на Евразийското движение. Инициатор за издаването на първия евразийски сборник „Изход на Изток” в София (1921). След отпътуването на Трубецкой от България,  той остава в София и приема свещенически сан (22.02.1924 г.). Протойерей е в Руската църква „Св.Николай” (1926-1949 г.) под омофора на  архиепископ Серафим (Соболев). Секретар на Епархиалния съвет при управлението на руските православни  общини в България (1926 г.). Настоятел на църквата „Св.Параскева” в София (1945 г.). Настоятел на Руската Православна община от 1947 г. до 1949 г. През 1946-1948 г. е преследван от органите на Държавна сигурност. Музикант, художник и първокласен поет и  преводач. Превеждал Хаям, Хафиз и други ирански поети,  използвайки добри английски преводи. През 1997 г. със съдействието на Е.А.Ллойд (по баща Ливен) издателство „Радекс”, Москва, издаде книгата на А.А.Ливен „Лирика”.  Подготвиха се за печат и неговите книги „Жития на светците” и „Три крачки” (поезия).

[9] Вж. биографична справка:

Бутков Николай Георгиевич

(06.09.1889 г., гр. Новочеркаск – 23.07.1944 г.). Протойерей.

Произхожда от донски казаци. През 1912 г. завършил Донската духовна семинария и бил назначен като настоятел на  църквата „Рождестно Богородично” в с. Степановка-Реми, а след това по негова молба през ноември 1913 г.  станал полкови свещеник в 17 Донски  на генерал Бакланов полк. В състава на полка участвал  в Първата световна война на длъжност благочинен на 2-ра Свободна казашка дивизия. През есента на 1917 г.  отец Николай се върнал на Дон и се присъединил към корниловците. Като редови участва в 1-ви Кубански поход („Ледения”), където бил ранен. Издигнат е в сан протойерей (1919 г.). В състава на  Баклановската сотня (стотица) влязъл  в Доброволческата армия. Преминал с нея пътя отначало в състава на Самурския стрелкови полк (като свещеник), а след това като благочинен в Дроздовската дивизия. Пет пъти бил раняван. В състава на дивизията емигрирал в Галиполи, където продължил служене като благочинен в І-ва пешеходна дивизия на 1-ви армейски  корпус и бил помощник на благочинния  на 1-ви армейски корпус протойерей Фьодор Миляновски. След това преминал в България (1921 г.). В България служил като полкови свещеник в Марковския полк (1923-1924 г.) в гр. Оряхово и гр. Белоградчик. След пристигане на семейството му  от Русия станал енорийски свещеник отначало в гр. Сливен (1925-1926 г.), във Варна, след това  в гр. Севлиево. В София служил в Руската църква „Св.Пантелеймон”  при Инвалидния дом. Умира в болницата  от заразяване на кръвта.

Награди: „Св.Анна”-3-та ст. с мечове, „Св.Анна”-4-та ст. с мечове, „Св. Владимир”-4-та ст. с мечове, знак за отличие  от  І-ия Кубански поход на ген. Корнилов 1-ва ст., гръден златен  кръст  върху Георгиевска лента.

[10] Абрамович Д.А. Указ. съч. с.120-123.

[11] Пак там, с. 130.

[12]Вж. биографична справка.

Пешков Сергей Иванович (02.09.1899 г. (ст.с.), гр. Харков – 22.06.1981 г.)

Роден в многодетното семейство на Лидия Ивановна и Иван Иванович Пешкови. Има двама братя и една сестра. Служил в Доброволческата армия. На 17 години бил тежко ранен в гръбнака, след което останал инвалид. Бил много жизнерадостен човек. С патерици  изкачвал Витоша. Свирел в балалаечния оркестър на Съюза на инвалидите.  Умеел всичко да прави: да поправя музикални инструменти, рисувал с акварел и маслени бои. Изрисувал  олтара на църквата „Св.влмч.Пантелеймон”. Дълго време  заедно с жена си и сина им живели в Руския инвалиден дом в Княжево.

Съпруга: Елена Владимировна (по баща Курбатова). Син: Александър

[13]ГАРФ.Ф.6991, оп.1,д.974.л.69

[14] Вж.: Извлечение от  Журнал №8  от заседанието на  Светия Синод от 10.11.1952 в приложение

[15] Вж. биографична  справка

Ухтомский Николай Павлович, княз

(09.11.1884 г., гр. Казан – 31.01.1960 г.), протойерей

Роден в княжеско семейство. Завършил Санкт-Петербургския политехнически  институт по специалността  металургия. До идването си в България дълго време живял във Великобритания. В България пристига през 1921 г. Бил настоятел на руската енория  в с. Шипка. През 1929 г. е ръкоположен от архиепископ Серафим (Соболев) за йерей в храма „Св.Николай” в София. От 1937 г.  е протойерей. През 1945 г. преминава под юрисдикцията на Московската Патриаршия. През 1952 г. е глава на енорията и настоятел на храма „Св.влмч.Пантелеймон” в Княжево. Енориашите са го запомнили като енергичен, жизнерадостен, силен  човек, с гъста къдрава брада.

Съпруга: племенница на П.А.Столипин, останала в СССР, местожителство неизвестно

[16] Вж. Биографична справка

Мирович Василий Васильевич

(14.06.1894 г., Гатчина, Санкт-Петербург – 25.10.1971 г.), протойерей.

Роден в семейството на генерал. Завършил Санкт-Петербургския Александровски кадетски корпус, Михайловското артилерийско училище. Участвал в Първата световна война. Гвардейски полковник. През  1920 г. емигрира в България. На 18 април 1943 г. е ръкоположен  за архиерей от архиепископ Серафим (Соболев). Работи като настоятел в храм-паметника „Рождество Христово” в с.Шипка.  От 1944 г. служи в домашната църква на Руския инвалиден дом в гр. Шумен, а след преместването му през 1952 г. – в с.Царев Брод, след което служи като енорийски свещеник във Варненската епархия. През 1960 г.  е назначен за свещеник в храма „Св.влмч.Пантелеймон” към Дома на инвалидите в Княжево. През същата година е издигнат в сан протойерей.

[17] См. Биографична справка и фото:

Монах Николай (Георгий Николаевич Шелехов;16.04.1912 г.,Варшава-28.11.1981 г., Монреал), йеромонах, зограф.

Роден в семейството на търговец. Завършил класическа гимназия.

През 1932 г. (по други данни –през 1931 г.) пристигнал в София, където  през 1932-1936 г. учил в Духовната Академия. На 19 ноември 1932 г. е ръкоположен за йерей от архиепископ Серафим (Соболев). В средата на  30-те години  учил иконопис при Пимен Максимович Софронов в манастира Раковица (Югославия).

След 1944 г. приел съветско гражданство.

Не е участвал в белоемигрантски организации. През 1953 г. напуснал София и се заселил в Рилския манастир, където организирал иконописна работилница, изпълнявал поръчки  на манастирите и храмовете на Българската Православна Църква. През 1961 г.  се върнал в София и  открил своя работилница  в столицата, преподавал в школата по иконопис в Руския женски манастир „Покров на Пресвета Богородица” (кв.Княжево). През 1967 г. заминал за ФРГ (Донариус). Рисувал икони за иконостасите на църквата „Преп.мч.Евгения” в Саарбрюкен (1970), за катедралния храм „Св.Николай” в Мюнхен (1971), църквата „Св.Николай” в Щутгарт (1972-1973 г.) и др.

През 1975 г. заминал за Канада (Монреал), където починал.

Литература: ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 974, л. 41, 80; д. 841, л. 45.

[18] Вж. снимката в приложението.

[19] Вж.: Връстник на храма.

[20] Вж. в приложение: Извлечение от  Журнал №8  от заседанието на Светия Синод  от 10.11.1952 г..

[21] Вж.: писмо на Руската фондация за  милосърдие и култура в приложение.

[22] Вж. снимката в приложение.

[23] Вж. в приложение: Регистър на починалите през 1953-1972, 1981, 1989 г.

[24] Вж. снимката в приложението.

[25] Вж. снимката в приложението.

 

Автор: Таня Бондер,

Текстът е използван с разрешението на автора. Източник.