Православни мисли към болен приятел

Здравей, Бате Коце!

Това, което ще се опитам да изложа по-подробно тук, вече се опитах да ти кажа в предходните ни разговори, но понеже там формата е била по-кратка и сигурно не съм се подкрепил с достатъчно цитати,то вероятно съм се изразил недостатъчно  разбираемо. И така…ще се опитам с грешната си глава да изложа слово, което се надявам да те подкрепи.
Ще започна с един въпрос. С какво се отличава нашето православие от католицизма,протестантството (с неговите форми на
лютеранство, калвинизъм, пуританство и т.н.), англиканството и др.? Първо и най-важно с това, че Светото Писание, което е било изречено и написано от Светия Дух, чрез пророците и апостолите, се тълкува от светите Отци, когато в тях е влизал
същият този Свети Дух. Затова и единственото вярно тълкование на Светото Писание може да бъде само тяхното. А не някакви човешки, произволни и с различни цели тълкования. И затова и виждаме, че светите Отци живели на
хиляди години във времето един от друг и на хиляди километри разстояние, са стигали до едни и същи заключения. Защото са писали, когато в тях е пребивавал Светия Дух. Т.е. „Авторът“ на Писанието и тълкованията е един и същ.
Прекарвайки десетки години от живота си в единение в пустинята и в отдалечени места светите Отци очиствайки телата и „душевните си очи“ от греховете са търсели и са искали да прозрат истината, молейки Бога за отговори на различни
въпроси. Свети Антоний Велики египетски(251 г.- 356 г. сл. Хр.) прекарва 80 години от живота си в пустинята, 20 години от които е прекарал, като сам се е затворил в една гробница(без да излиза и за ден) и умира на 105 годишна възраст с бодър ум,  здрав и с всички зъби в устата си. И когато четеш писанията му виждаш толкова сходни неща с писаното от
Свети Иван Рилски (IX-Xв. сл.Хр.), който е живял в Рилската пустиня 700г. по-късно. Както и в писанията на много свети Отци. След като в тях има такова сходство и единодушие по редица въпроси, то най-логично е да заключим, че това което казват е Истината. Днес бих искал да ти напиша, какво казват те за скърбите, част от които са и болестите.
Но първо да кажем няколко думи за вярата. Колко голяма разлика има когато човек вярва, че нещо се прави за негово добро. Например когато хората се подлагат на различни медицински операции и какви ли не манипулации, където трябва
да се изтърпят огромни болки, но те го правят, защото вярват, че това ще ги спаси. Ще ги излекува.
А там нали режат телата им с какви ли не железа. Завират бормашини по зъбите ни и черепите ни при
зъболекарите. Режат се тела при хирурзите, а хората не само чакат на опашки това да им бъде направено,
но и събират пари, за да го направят. Защо дават пари? Защото това ще им донесе удоволствие ли?
Не. Какво удоволствие може да има в това да ти извадят нерв с бормашина или някаква операция?
Правят го от вяра и надежда, че това ще ги спаси. И когато бъдат спасени казват: Слава Богу! И тичат да благодарят на хирурга или на зъболекаря. А колко ужасе́н е човекът който няма тази вяра. В един от концлагерите по време на Втората световна война е имало стая за разпити в която офицерите от СС са изтръгвали отговори при разпити с помощта на
мъчения свързани със зъби. Имали цяло оборудване специално за зъбни мъчения и стол за който били
пристягани жертвите с колани така, че да не могат да помръднат и после влизал в употреба целия „зъболекарски“ инструментариум. Оцелели разказват, че на тази стая и викали „зъболекарския кабинет“. И когато отваряли поредната килия и  стражите извиквали някого по име и казвали „айде към зъболекарския кабинет“, някои пленници припадали от ужас и се налагало да ги влачат там и да ги свестяват, за да почнат „работа с тях“. Та мисълта ми е ,ето каква е разликата ,когато човек
вярва, че нещо се прави за негово благо, а другознае, че не.
Тук трябва да обърнем внимание на още един момент. Православието казва, че няма нищо случайно. Светите отци са единодушни, че всичко което ни се случва е в пълно съответствие с нашетодуховно състояние и по любвеобилния промисъл
Божи. Проф. Осипов казва по този въпрос: „Не само глупав, но и безумен е този, който търси причини за
каквито и да е събития в хора, обстоятелства, неочаквано връхлетели ни произшествия. Сякаш всичко е случайно. Случайности в нашия живот няма!“. Вярващия човек знае, че Бог е Лечител ,а не Наказател . Свети Исаак Сирин казва: „Господ нищо не прави заради възмездие. Всичко, което прави е само в полза на човека“. И още една негова мисъл:
„Това което следва по необходимост(т.е. естествено), то по извращение на смисъла ние назоваваме въздаяние“. По нашата природа Бог ни е създал да живеем в определени нормални условия. Живеем нормално, когато спазваме тези условия. Излизането от тези условия непременно води до страдания.
Знаем как страда човек който се е изложил наненормално висока температура и е получил изгаряния. Или такъв който е имал измръзвания или е паднал от високо. Всички те имат нужда от лечение и то е свързано със страдания. Но никой от
тях няма да каже че доктора в болницата ги наказва. Напротив, те са му благодарни дори, защото знаят,
че ги лекува. И колко добре е, че имаме лекар ще си кажат такива лекуващи се. Но до тук изброихме само пострадали от нарушаване на нормални физични условия. А има и други. Например нормални духовни условия. Когато излезем от
нормалните духовни условия последствията са не по малко болезнени. Всички тези условия са закони по които сме създадени да живеем. Както физични, така и духовни. Знаем, че ако човек наруши физическия закон за гравитацията и скочи от петия етаж неминуемо ще пострада или, че ако наруши биологичен закон изпивайки чаша отрова, също…
Защо тогава си мислим, че няма да пострадаме, когато нарушим духовен закон? Светоотеческото учение ни учи, че духовните закони са първични, а всички останали: материални, биологични, психични са вторични. Нарушаването им също води
до своите последствия естествено, а не по Божие наказание. Например когато човек се пропие и хване
цероза на черния дроб от пиене, едва ли може да каже „Боже, защо ме наказа така?“. Същото се случва и когато нарушаваме духовни закони.
Неизменно има последствия по естество т.е. по природа. Ето каква мисъл ни дава по въпроса Свети преподобни Марк Подвижник: „След всяко действие, добро или зло, следва прилично нему въздаяние, естествено, а не по особено назначение
от Бога, както мислят някои не знаещи духовния закон“. Природата на човека, както тялото така и душата, имат определени свойства и Бог със заповедите открива на човека тези свойства и ни предупреждава да не нарушаваме тези свойства, за
да не страдаме. Защото всяко нарушение неизменно води до страдание. Както производителят на дадена
машина ни дава инструкции как да я ползваме, за да не се повреди, така и на нас чрез заповедите ни е
казано как да не се нараняваме. Но ние не спазваме инструкциите и от там почват проблемите в
машината или в телата ни. Православието ни казва, че греховете и болестите са пряко свързани, защото
греховете причиняват рани на душата, а от тази рана се разболява и тялото. Ето какво казва Свети Теофан
Затворник: „По-голямата част от болестите ни са попричина на греховете. Затова най-доброто средство
за предпазване и изцеление от тях е да не грешим.
Грехът поразява не само душата, но и тялото. В някои случаи това е съвсем очевидно. В други, макар и да не е така явно, истината, че болестите на тялото във всички случаи са от греховете и заради греховете, си остава. Грехът се извършва в душата и я прави болна, но тъй като душата дава живот на тялото, то и животът от болната душа не е здрав. Дори само заради това, че
грехът предизвиква мрак и тъга, въздействието му върху кръвта е неблагоприятно, а в нея е телесното здраве. А припомниш ли си, че грехът отделя човека от Бога-Източника на живота, и го вкарва в разрез с всички закони, действащи и в него самия, и в
природата, то чудно е, че изобщо грешникът остава жив след греха. То е поради милостта Божия,
очакваща покаяние и обръщане. Следователно болният, преди да предприеме каквото и да е, трябва
да побърза да се очисти от греховете и да се примири в съвестта си с Бога. Това ще прокара път и към благоприятното въздействие на лекарствата.Известно е, че е живял някакъв прочут лекар, който не пристъпвал към лечение, докато болният не се изповяда и причасти със св. Тайни. Колкото потежко било заболяването, толкова по-настойчиво
изисквал това.
И така Проф. Осипов ни казва, че церозата не е отмъщение на Бога за пиянство, а следствие на това, че „не внимаваме в най-елементарния глас на Господ, който ни казва: не си причинявай зло!“ Причината за скърбите е в нарушаването от
човека на законите по които е устроен света и самият човек. Например какво е екологичната
криза? Следствие на човешката дейност. Господ ли ни изпраща екологическа криза? Разбира се,че не.
Ето къде е причината за страданията. От греховете, а не от Бога, получаваме възмездие. От своята ненормална дейност, получава човек възмездие. И тук има още един момент. Когато сме болни имаме нужда от лекар и от лекарство. Така и Господ
бидейки Любов ни лекува, за да не погинем. Но лечението не трябва да бъде разглеждано само като лечение а и като знак да се опомним и да се покаем.
Защото на болния първо се предписва едно лекарство, но ако то не помогне му се дава по-силно.
А ако и то не помогне се налага вече операция. Т.е. не се ли опомним и продължим ли по стария начин
то и естествено болестта се влошава. Затова и от нас се иска да се покаем и да спрем с греховете, за да
можем да се излекуваме. Думата покаяние на гръцки е метаноя. А буквалния превод на тази дума
означава изменение, промяна. Т.е. да спрем с това което ни наранява и да внесем изменение в начина
на живот който ни е довел до там. И какво благо е, че имаме Лекар в такъв момент, Който да бди над
нас. Св. Игнатий Брянчанинов казва: „Слава Богу за всичко скръбно, което ни се случва! На когото се
пускат скърби, той значи е поменат от Бога в Неговото Царство, а който живее безскръбно той е
забравен от Бога“. И така значи всичко скръбно, което се случва с нас е действие на Любвеобилния и
Премъдър Лекар, който ни призовава към изменение в нашия живот. Изменение в мислите преди всичко.
Вярата в това. Вярата, че всичко скръбно, което ни се случва е действие на Любов, а не на мъст. Не
на наказание. Какво може да ни донесе? Какво може да донесе на лежащия в леглото болен или
наскърбен човек? Радост! Каква радост е това за знаещия, че го лекуват! Че Лекарят е дошъл! А
друг…който също лежи болен или е наскърбен, но е атеист…за него всичко което се е случило е случайно
и той не очаква никакъв лекар. Не призовава Лекаря, за него няма Лекар, няма Бог… И така. За кого е подобре? За това и апостол Павел казва: „Винаги се радвайте! Непрестанно се молете. За всичко благодарете“ (1 Сол. 5:16-18). А светите Отци ни
казват, че трябва да благодарим на Бога за изпратените ни скърби. Ето още една мисъл от Св. Игнатий Брянчанинов: „Не трябва да считаш за странно ако се намериш в сърби. Не трябва да се предаваш на униние. Напротив, трябва да
благодариш на Бога за скърбите, като знак за избрание за блажена вечност. От благодарението не
само се притъпява лютата жал от скърбите, но и се вселява в сърцето на благодарящия небесно духовно
утешение“. И още една мисъл от него: „Милосърдния Господ, избиращ теб в числото на Своите, допуска до теб различни скърби от хора и отболести телесни. Това е благ знак, приеми го с великодушие и вяра“.
Светите Отци са единодушни, че страданията тук на земята очистват душата и така тя може да
влезне в Небесното Царство, “където нищо нечисто не влиза” (из молитва към Св. Йоан Предтеча).
Затова трябва да благодарим на Бога, че ни е изпратил това лекарство с което можем да се
излекуваме и очистим душата си тук на земята, а не в чистилището. Та нали именно със страдания
Синът Му изкупва всички нас. Отците казват, че считаме земните страдания за големи, само защото
не познаваме адските. Да не дава Господ някой да вкуси от тях! Казват те. Това е нещо невъобразимо
за човешкото съзнание. На скърбящия е дадено да се очисти и да влезе в рая “той трябва да се открие
пред Бога, да се признае за достоен за пратените му скърби и да се радва, че в земния живот ще приеме
наказание за съгрешенията съзнати и неосъзнати и по този начин ще се избави от вечните мъки“. Тук
можем да споменем и първият влезнал в рая човек.
Това не е някой първосвещеник или праведник. А разпнатият от дясно на Христос страдащ разбойник.
Който се е покаял за греховете си и казва: „достойно получих по делата си Господи. Помени мене грешния в Твоето Царство“ и получава отговор: „истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“(Лука 23:41-43“). Осъзналият греховете си и
покаял се разбойник е първият влезнал в рая човек.
По-горе казахме за изменение на мислите. Защото действията са само повърхностната форма на
всичко. Когато се изстреля куршум срещу някого, това е само едносекундното изражение на месеци, а
може би и години черни помисли и планиране. Именно към борба с грешните мисли ни призовава
Христос. Защото болният човек лесно може да си каже, че какви грехове правя аз, та нали едва се
движа. И да продължава с грешните си помисли, да влошава състоянието си. Ето какво казва за това Св.
преподобни Марк Подвижник: „Причината за всеки срещнал ни скръбен случай е същността на
помислите на всеки от нас. Бих могъл да кажа слова и дела, но тъй като те не се случват преди мислите,
затова и аз преписвам всичко на помислите“. За това християнството ни призовава да не осъждаме никого
в мислите си, да не мислим никому зло, да простим и в мислите си на длъжниците си, а не само
повърхностно, „за да ни бъде простено и на нас“(Мат. 6:14). Да се молим на Бога постоянно
казва апостола, защото молитвата е общението с Бога. Проф. Осипов подчертава, че Христос ни
казва: „Аз съм пред портите и чукам и който ми отвори при него ще дойда и с него ще
тържествувам!“(Откр. 3:20). Ето каква радост дава Православието не само в бъдещия живот, а още тук!
Още сега на земята! Затова е вярно казаното:„Винаги се радвайте“! (1 Сол. 5:16)

П.П. Това Бате Коце е една компилация отправославни мисли на велики хора, която реших да
направя за теб. Аз съм много грешен, за да мога дадавам мои духовни съвети. Да пази Бог да говоря от
мое име! Но още в началото описах, защо споредмен казаното от тези хора е Истина. Това е само
капка от огромната православна съкровищница.
Дано намериш скоро облекчение. Господ да е с тебе!

VII. 2019г. Владимир Добрев

Св. Димитър Солунски

Роден в Солун през III век. Неговият баща бил управител на града, и таен християнин. Когато родителите на св. Димитър умират, император Максимиан го назначава на висок военен пост със заповедта да преследва християните. Покръстеният като дете Димитър обаче ги покровителствал и започнал да насърчава разпространението на Христовата вяра.

Когато през есента на 306 г. св. Димитър узнава, че новият източен император и виден гонител на християнската църква Галерий е тръгнал на далечен поход на изток и ще мине през Солун, се подготвя за близката смърт и дава половината от своето богатство на св. Луп, а другата раздал на бедните. Св. Луп е арестуван заедно със св. Димитър и става свидетел на мъченическата смърт на господаря си. Императорът спрял в Солун и поискал от св. Димитър да се откаже от вярата си, но никакви увещания не помогнали. Св. Димитър бил хвърлен в тъмница, а прочутият борец Лий предизвиквал на борба осъдените християни и ги убивал, като ги хвърлял в яма с копия, забити с острието нагоре. Оръженосецът на св. Димитър, св. Нестор, изпросил разрешение от господаря си да премери сили с Лий и успял да го победи, хвърляйки го в ямата. Затова по нареждане на императора св. Нестор бил обезглавен, а св. Димитър — прободен с копие в 306 година.

За дата на смъртта на великомъченика се сочи 26 октомври. Преди смъртта си св. Димитър предал имането си на роба си св. Луп, който след смъртта на господаря си прибрал и пръстена и дрехите му, напоени с кръв, които церяли вярващите солунчани. По-късно св. Луп станал епископ на гр. Нове/Свищов/

Мощите на светеца били запазени и положени в сребърен ковчег, в малък каменен храм, в който също се случвали чудеса.  Паметници от X в. споменават мироточивите му мощи. Днес те се съхраняват в базилика на мястото на малкия храм.

19 октомври Свети Иван (Йоан) Рилски

Преподобният Рилски чудотворец се родил в село Скрино, разположено в Осоговска планина през 876 г.  Родителите му от рано го възпитали в любов към Бога. Съвременник  на св. княз Борис I, цар Симеон I и св. цар Петър I. Св. Иван е пастир до 25-та си година, след смъртта на своите родители, той раздава наследството си и се уединява в манастира „Св. Димитър“ във Влахина планина под връх Руен, близо до родното му село.

Приел монашество, св. Иван се отдава на пост и молитва и скоро след това се уединява в  планината Витоша, където е нападнат от разбойници и прокуден. дълко се скитал планината докато накрая открил една пещера в която прекарал близо 12 години.

След това се отправя в Рила планина, където първоначално живее в дънер, но когато го открили случайно овчари в планината славата му се разнесла и около него започнали да се стича множество ученици.  Там той започнал да извършва множество чудеса със силата на молитвата, като изцерявал болни, бесновати. Душата му копнеела за усамотени изкачил се нагоре в планината където намерил една пещера в която се поселил.  Тук той водил борба с изкушенията на зли сили. И тук не останал скрит за дълго от хората, бил намерен от хора на цар Петър, който искал да се види с него. Мнозина се стекли около него така се зародила Рилската света обител, най – големият манастир в България. Преди смъртта си се оттегля в пълно уединение в близка до обителта пещера. Умира на 18 август 946 г. на около 70 годишна възраст.

Скоро след смъртта на св. Иван Рилски, св цар Петър нарежда мощите да бъдат пренесени в град Средец (София), вероятно по това време се е състояла и неговата канонизация. Това станало на 19 октомври.  Първоначално мощите били положени в храм „Св. Георги Победоносец“, а след това в храм „Св ап. ев. Лука.“ През 12 в. бил построен манастир в негова чест.

През 1183 г. Средец бил превзет от унгарците и крал Бела III ги отнесъл в столицата си Естергон. В 1187 г. унгарците ги връщат обратно в Средец.

През 1195 г. цар Иван Асен I ги пренася тържествено в Търново, където остават до 1469 г., когато са пренесени обратно в Рилския манастир.

Разпространение на ранното християнство

         жълто- Разпространение на християнството към 325 г. 

оранжево – Разпространение на християнството към 600 г.

 

За начало на Христовата църква приемаме денят Петдесетница. Първите Христови ученици били юдеи по произход, самото учение за идването на Месията е  само и единствено юдейско учение. Между юдаизма и ранното християнство постепенно се появила пропаст, която с течение на времето се разраства, основно по доктринални, социални и исторически причини. Основни причини за възникналото разделение са:

  • Приобщаване на езичници към християнството (при запазване на езическите обичаи), при юдаизма не се допуска. Този процес превръща християнството от етническа в универсална религия;
  • Еврейската служба Баркат Ха Миним (проклятието над сектантите), която принуждавала сектантските групи, включително християните, да напускат синагогите и да водят самостоятелен духовен живот със свои храмове за поклонение и проповядване;
  • Християните постепенно започват да обвиняват за богоубийството не римляните, а евреите; За да не бъдем обвинени в антисемитизъм поясняваме, че в този исторически момент на политическата карта съществува Римска империя. Както Господ Иисус Христос е юдеин по произход, така и тези които са поискали неговата смърт са такива, римската администрация изпълнява присъдата, спазвайки собствените си разбирания за върховенство на закона. Разграничаваме се от последвалите ги исторически събития и последици и обсъждаме темата само и единствено в религиозен аспект.
  • Първото еврейско въстание, в което християните отказват да се включат, като много от тях се изселват от Йерусалим в Антиохия;
  • Теодицеята при християните, които споделяли мнението, че Бог е наказал юдеите с разрушаване на Йерусалимския храм за това, че не приели Христос;
  • Освобождаването от фиск юдае на християните от император Нерва формално признава християнството и юдаизма за отделни религии; но юдаизмът продължил да се ползва със статут на призната религия, докато християнството изпаднало извън закона като секта и започнали християнските гонения; Fiscus Judaicus или Еврейския данък е наложен на евреите в Римската империя след разрушаването на Втория храм в Йерусалим през 70 г. в полза на Храма (почитането) на Юпитер Капитолийски в Рим.1
  • По време на Второто еврейско въстание равинът Акива бен Йосеф официално обявява Симон Бар Кохба за Месия, което не се приема от християнството.2
  • 1. Атали, Жак. Евреите, светът и парите, стр. 86-93. Рива, 2009.
  • 2. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 296 – 299. ИК „Витлеем“, 2007.

1 октомври Покров на Пресвета Богородица

Покров на Пресвета Богородичен е един от най – почитаните Богородични празници в целия православен свят. За пръв път празника се чества в Константинопол столица на византия през 10 век. Празникът се свързва със следното събитие:
През 910 г. на 1 октомври по времето на император Лъв Мъдри Константинопол бил обсаден по суша и море от войски на Арабския халифат. По това време в храма във Влахерна се пазила една от дрехите на Света Богородица. Събрали се много хора там били св. Андрей Юродиви и ученикът му Епифаний. Около 10 ч. вечерта по време на всенощнто бдение св. Андрей вдигнал глава към небето и видял Св. Богородица да коленичи пред Господ Иисус Христос да се моли заобиколена от ангели, апостоли и пророци. След което станала свалила омофора /връхна дреха, покривало/ си и го спуснала върху вярващите.
Арабите били отблъснати, населението спасено и всички научили за станалото чудо с покрова на Пресвета Богородица.
В знак на благодарност към Божията майка църквата отредила този ден да се празнува като Покров /покровителство/, ходатайка и застъпница на св. Богородица пред Бога за нас хората.