Съборна или вселенска е Църквата?

Източник: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100521/catid,280/id,71249/view,article/

От самото начало да кажа, че Църквата, Православната Христова църква по целия свят, е и съборна, и вселенска. Това са две различни нейни качества, които не се препокриват и не трябва да се бъркат или взаимозаменят. Защото под съборност на Църквата разбираме нейното управление на съборен, т. е. колективен принцип, а вселенскостта на Църквата е онова качество, което св. отци от Първия и от Втория вселенски събор са сметнали за нужно да включат дори в Символа на вярата.

Аз съм от поколението, което четеше в църковните книги, че Църквата е вселенска. Така го свързвахме с обещанието на Иисус Христос за нейното разпространение „по цял свят“, сред „цялото творение“ (Марк 16:15), т. е. сред „всички народи“ (Мат. 28:19; Лука 24:47). Това е ясно и библейски обосновано определение.

Така беше в Символа на вярата (официално известен като Никео-Цариградски символ, защото е съставен на два последователни вселенски събора – през 325 г. в гр. Никея и през 381 г. в гр. Константинопол, по български Цариград). Така го пише в „буквара“ на всеки грамотен православен християнин у нас – известната книга Нашата вяра, така го учехме по догматика в семинарията, в академията и т. н.

От края на миналия век обаче у нас, в Българската православна църква, вече не изповядваме вяра в „едната, света, вселенска и апостолска Църква“, а в „едната света съборна и апостолска Църква“. Иначе сме си все същите български православни християни, но започнахме да изповядваме съборност на Църквата Христова, а не нейната вселенскост. Защото в новите издания на старите църковни книги, в които има и български текстове, някой умник замени определението за Църквата „вселенска“ със „съборна“. Разни частни издателства, но и това на Св. Синод издават вече текстовете с това определение, което, меко казано, е неточно. А твърдо казано, е неправилно.

За да видим защо е неправилно, нека тръгнем от началото.

Според св. Атанасий Велики, Александрийски архиепископ и участник (още като дякон) в Първия вселенски събор, отците на този събор писали за вероопределенията, одобрени от тях: „така вярва вселенската Църква“ (οὕτως πιστεύει ἡ καθολικὴ Ἐκκλησία),[1] т. е. така вярва и изповядва цялата Църква, не една отделна поместна църква, нито само някой епископ, клирик или богослов. И така определението се предава и запазва неизменно през гръцката византийска традиция, та до наши дни. А то не може и да се промени, щом като е прието на вселенски събор като част от основния текст на православната вяра. Остава открит страничният въпрос: защо сега някой (със съучастието на някои) го е променил в българските православни текстове?

Разбира се, спокойно и напълно добронамерено можем да предположим, че не го е направил от зла воля, а по-скоро го е променил поради недостатъчни познания. Ако намерите този човек и го попитате, той едва ли ще се осмели да твърди, че е по-учен и по-умен от архиереите на БПЦ, превели и утвърдили определението „вселенска и апостолска Църква“ някъде в края на 19 и в началото на 20 в.

Объркването идва от неправилното предаване на съвременен български език на гръцкото прилагателно καθολικός (католикòс), записано като едно от определенията за Църквата в деветия член на Символа на вярата. То означава всеобщ, общ. С него св. отци, приели това определение, са искали да подчертаят всеобщността на Църквата, която е съставена от много отделни църковни общини по цял свят, колкото и географски ограничено да е било разпространението на християнството през 4 в.

Но още с приемането на християнството от българския народ, първия покръстен славянски народ, гръцкото определение за Църквата като καθολική (католикѝ) е било предадено със старобългарското съборьная (във винителен падеж съборьнѫѭ), което по-късно на църковнославянски е станало соборная. Не можем да приемем, че св. Кирил и Методий и техните ученици са направили неточен превод, защото те тъкмо с тази старобългарска дума са предали идеята за всеобщност на Църквата.

Объркването днес се получава затова, защото през последните две столетия се е появило ново значение за прилагателното „соборный“ (съборен) по смисъла на колективен: съборен принцип на ръководство на Православната църква, осъществяван през събора на епископите (с което се гордеем пред римокатолиците с тяхната пълна централизация на властта). Само че този събор на епископите на гръцки се нарича синод (σύνοδος) и се има предвид синодната форма на управление както на една поместна православна църква от нейния синод, така и на всички православни църкви заедно (т. е. на цялата Православна църква) от вселенския събор, който на гръцки пак се нарича σύνοδος (синод). Изглежда малко объркващо, но това е положението! Объркващо е и използването на гръцката заемка синод вместо събор (на епископите в дадена поместна църква), но това вече отдавна е утвърдено от употребата му в църковната практика.

Ако попитате един средностатистически български православен християнин какво разбира той под определението на Църквата като съборна, сигурно ще получите повече от един отговор, като един от тях може и да е правилен, може и да не е. Но независимо какво са разбирали преди хиляда и повече години древните ни предци с думата съборьнъ (соборный), днес това прилагателно не отговаря на светоотеческия смисъл на определението „вселенска (и апостолска) Църква“.

В съвременния български език прилагателното „съборен“ (като производно от съществителното „събор“, а не като минало страдателно причастие в мъжки род от глагола „събарям“) се използва в няколко значения:

1. Първото е свързано с онези седем послания (писма) в Новия Завет, писани от различни апостоли и определяни като съборни послания (καθολικαὶ ἐπιστολαί). Това определение им е дадено много рано (среща се още в известния древен текст от средата на второто столетие, известен като Мураториев канон), защото те са предназначени не за една личност (каквито са посланията на св. апостол Павел до Тимотей, Тит, Филимон), нито за една църква, т. е. църковна община в някой град (каквито са ап. Павловите послания до християните в градовете Рим, Коринт, Ефес, Колоса, Солун) или в някоя област (посланието му до християните в малоазийската област Галатия), а за много църкви и много християни, спокойно може да се каже: предназначени са за цялата Христова църква по цялата вселена. Затова тези послания могат да се нарекат и всеобщи, за всички християни.

2. Второто значение се отнася към събранието на клира и (представители на) вярващите в една поместна църква или само на клира начело с епископа (или епископите, ако тази църква има повече епископи, съответно повече епархии), или само на епископите (от една провинция в имперско време или от всички провинции, каквито са вселенските събори). Пример: съборно решение, т. е. решение на този колективен орган на управление.

3. Третото значение се свързва с главния, катедралния храм на даден град, епископски център. Този храм започва да се нарича събор или съборен храм, защото в него се събират епископът и останалите клирици заедно с християните да извършват богослужения. Ще рече, че в него се осъществява събор на цялата местна църква и метонимично определението се е пренесло върху самата сграда на храма.

4. Четвъртото значение е заимствано от църковнославянския език, но е превод от друга гръцка дума: σύναξις (синаксис = събрание, събор) и се отнася до празник на една или повече свети личности, например: събор на св. Богородица (26 декември), на св. архангел Гавриил (26 март) или св. архангел Михаил (8 ноември), на дванадесетте апостоли (30 юни) и пр. Както и при съборния храм идеята е, че се събират за празника всички християни.

5. Петото значение е по-скоро неологизъм, нова дума, въведена през последните години от клирици или техни сътрудници, и е с по-ограничена употреба, предимно в църковните медии: например, било отслужено „съборно богослужение“ или „съборна служба“, под което се разбира, че са се събрали за богослужение повече клирици от повече храмове, обикновено (но не непременно) под ръководството на епископ.

6. Шестото значение се употребява в названието на една от традиционните протестантски църкви у нас – Съюзът на евангелските съборни църкви в България (разговорно наричани конгрегационалисти). Тези църкви възникват в Англия през 16 в. като отделни протестантски общини, а названието идва от английската дума congregation (сбор, събор, религиозна община и пр.), преведена на български като събор.

7. Накрая да споменем и неправилната употреба на това прилагателно тъкмо на най-неподходящото за невнимателни словоупотреби място – Символа на вярата. Неправилна е употребата, защото под това определение на Църквата не се разбира онзи смисъл, който са заложили в текста създателите му.

Ако се върнем към основните книги у нас по православно християнско вероучение Православен катехизис и Нашата вяра, ще прочетем, че Църквата Христова е наречена вселенска, защото „тя не се ограничава с определено място, време или народ, а приема в себе си повярвалите в Христос от всички места, времена и народи“. Както беше споменато и в началото, преди Своето възнесение Иисус Христос е заповядал на Своите ученици: „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19); „… идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари“ (Марк 16:15).

Вселенския характер на Христовата църква посочва и св. апостол Павел, когато казва, че благовестието, т. е. проповедта за живота и учението на Иисус Христос пребъдва в цял свят, принася богати плодове и расте чрез увеличаване на броя на повярвалите в Христос (Кол. 1:5-6). Същият апостол пише още, че в Христовата църква „… няма ни елин, ни юдеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Кол. 3:11). Това означава, че в нея няма разлика между членовете ѝ, независимо от техния етнически и социален произход, че всички вярващи в Господ Иисус Христос са едно.

Църквата обаче е вселенска не само в пространствено или географско отношение; тя е вселенска и по отношение на истинността на учението си. Тя проповядва истини, които са божествени, а божествените истини имат универсално значение и непреходна стойност. Затова св. апостол Павел пише: „Ако дори ние или ангел от небето ви благосвестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8).

Такова е и учението на св. отци на Църквата. Още св. Игнатий Богоносец, например, в началото на второто столетие пише: „Където е Христос, там е вселенската (καθολική) Църква“.[2] В послание пък на Смирненската църква от средата на същото столетие, описващо мъченическия подвиг на епископа на града св. Поликарп, четем за „цялата (καθολική) Църква по вселената (κατὰ τὴν οἰκουμένην)“.[3] И св. Кирил Йерусалимски пише: „Нарича се вселенска (καθολική), защото е по цялата вселена (οἰκουμένη), от край до край земя… и защото подчинява на благочестието целия човешки род“.[4] Това той пише в беседата си вероятно още преди Втория вселенски събор през 381 г., в който и той участва като епископ на Йерусалим. Вижда се как св. отец се стреми да обясни наложилото се постепенно определение καθολική (всеобща, разпространена по цял свят) с употребяваното по време на възхода на Византийската империя определение за света като οἰκουμένη (икумени, т. е. „вселена“, населяваната земя).

През следващите векове тази словоупотреба продължава. Великите св. отци пишат за всеобщата (καθολική) и вселенска (οἰκουμενική) Църква, която се простира „от край до край по вселената“ и се стреми да обхване „цялата земя под слънцето“.[5] Според св. Йоан Златоуст всеобщността, вселенскостта на Църквата е налице по отношение както на пространството, така и времето: „… навсякъде по вселената, през всички векове, през всички епохи“.[6]

И така до днес.

В заключение трябва да се каже, че наистина съществува проблем с това нововъведение в превода на Символа на вярата. Този проблем обаче може да реши само ръководството, Св. Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия, която на 4 март през 870 г. е поела отговорността да бъде самостойна и да пази св. православна вяра.